ПЪРВА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ – ПРАВОСЛАВНА

На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: върви след Мене. А Филип беше от Витсаида, от града Андреев и Петров. Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците. А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж. Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Натанаил Му казва: отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев. Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш. И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески. (Иоан. 1:43-51)

Неделното евангелие в първата седмица от Великия пост ни разказва за призоваването на първите Христови ученици. На Господния призив „Вървете след Мене!“ те всички изоставили своите занимания, имущество и близки и Го последвали. Какво е било това необикновено въздействие върху тях? Как така Филип се е убедил изведнъж, че това е Месията, Този, за „Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците“ (Иоан. 1: 44)? От една страна очевидно Филип Го е търсил, изучавал е Закона и пророците, защото казва „намерихме Го“. Но от друга страна Господ не просто е говорил с думи, а е възпламенявал с любов сърцата на достойните. Така както по-късно други Негови ученици ще кажат: „не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?“ (Лука. 24:32)

Именно затова призваните без колебание тръгват след Него, защото техните чисти, боголюбиви и горящи сърца Го разпознават. Обикновените, с нищо неизвестни дотогава рибари и митари са носели в смирените си души трепета на очакването, копнежа по срещата с обещания от Бога Месия.

Три години апостолите били със своя Божествен Учител, чули словата Му, видели чудесата Му. И като истински свидетели Той ги изпраща да бъдат учители на народите и да проповядват по цял свят Евангелието на Божията благодат. Гонени, преследвани, бити с камъни, лишени от всичко, онеправдани и скърбящи, апостолите обърнали света от мрака към светлината. В основата на този подвиг е вярата в познанието на истинския Бог.

Днешната неделя, първата от Великия пост, е наречена Православна, защото в нея се чества победата, която апостолската света вяра удържа през първите три века над външните врагове:­ езичници-гонители, а след това още цели пет века – над вътрешните врагове: еретици, които изопачавали Христовото учение, както и над разколниците, които се домогвали да разделят Църквата. Този празник е учреден в 843 г. в Константинопол след окончателната победа над еретиците-иконоборци.

Но откъде произтичат всички ереси и разколи в Църквата? Причина за всяка възникнала ерес е самонадеяността на човешкия ум да обясни и приспособи към ограничените си представи Божественото, което ни е дадено по откровение свише. Божието битие не може да бъде изцяло вместено в човешките умствени категории, но това не означава че то е непознаваемо. То е по човешки познаваемо, но само по пътя на духовния опит и премъдростта свише, която Бог може да даде на човешкия ум. Затова ересите са били оборвани само от хора, които са не само високо образовани, но най-вече чрез подвига на личното богопознание са придобили способността истински да богословстват. Ересите, които са оборени на седемте Вселенски събора на Църквата, включват безброй отклонения от Православната вяра. Но и нашето време има своите еретически изкушения – като например „всеереста“ на икуменизма, която се опитва да легитимира в Църквата досегашните ереси.

Другият голям проблем в Църквата, който води след себе си ереси и разколи, е липсата на единомислие. Апостолът казва за тези хора: „Те са човеци, които се лъчат (от единството на вярата), те са душевни – и нямат дух.“ (Иуда. 1:19). Светият Дух води Църквата в единомислие, защото чрез Него ние сме едно Тяло, Глава на което е Сам Господ („Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове.“ 1 Кор. 12:27).

Затова силата за запазване на истината, лежаща в основата на Църква, е живото единомислие на нейните членове, когато, според Апостола, всички са „съединени в един дух и в една мисъл” (1 Кор. 1:10).

Запазването на живата спасителна вяра е дело поверено и на Българската православна църква като част от Едната света, съборна и апостолска Църква. Това единство във вярата и в Духа зависи и от всеки неин член, който е призван в живота си да развива връзката си с Бога и с вярващите в Христа.

Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), в своето историческо слово, произнесено на 14 февруари 1893 г. ­в деня на Православна неделя, е изказал знаменитите слова, които са се превърнали в негов и наш завет:

„Няма по-голямо зло, което би могло да се нанесе на народа ни от това да не пазим и да не зачитаме вярата му… Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществуване на народа. Който и да е той, макар и с най-високо положение… и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриот, но посяга ли на народната вяра, ­Православието, подритва ли и не зачита ли това свещено достояние, оставено нам от деди и прадеди, като безценен залог на честито и трайно народно съществувание, той не е и не може да бъде приятел на народа си, защото подкопава единствената му най-яка и незиблема основа на съществуването и преуспяването му; той му е враг и жесток враг… Има Православие у нас, има български народ; няма Православие, няма български народ.“ ­