Св. патриарх Фотий Велики

Св. равноапостолен патриарх Фотий се родил около 810 г. в знатен и високопоставен константинополски род. Негов чичо бил св. патриарх Тарасий, борец срещу иконоборството (председателства VII Вселенски събор в 787 г.). Негов вуйчо бил женен за сестрата на императрица св. Теодора. Семейството на Фотий пострадало изповеднически при императорите иконоборци (до 843 г.).
Св. Фотий заемал високи държавни служби и бил най-ученият човек в света през IX век. Сред неговите ученици бил бъдещият славянски равноапостол св. Константин-Кирил.
След като патриарх Игнатий бил свален от власт през 858 г., Фотий скоропостижно бил замонашен, ръкоположен за дякон, свещеник и епископ, след което бил поставен за цариградски патриарх. Заедно с кесаря Варда св. патриарх Фотий бил главен двигател за изпращането на светите Кирил и Методий в тяхната равноапостолска мисия в Моравия през 863 г. и за създаването на славянската писменост.
Историческа е ролята му и в Покръстването на българите (864–865), при което св. Фотий изпраща в България духовници, които покръстват св. Борис, неговите приближени и част от народа. Именно във връзка със спора между Рим и Константинопол относно принадлежността на българската църковна територия св. Фотий изобличава римския папа в ерес – неправомерната добавка в Символа на вярата на израза „филиокве“ (на латински: „и от Сина“) относно изхождението на Светия Дух), а също и в редица други отклонения.
През 867 г. Василий Македонец убива император Михаил III, обсебва властта, сваля от патриаршеския престол Фотий и връща предишния патриарх св. Игнатий, който в края на живота си се сдобрява със св. Фотий. След смъртта на Игнатий в 877 г. Василий I възстановява Фотий като патриарх.
Св. Фотий имал дългогодишна преписка със св. княз Борис-Михаил. Повечето писма били унищожени, но до нас е достигнало написаното от патриарха блестящо пространно изложение до българския Покръстител върху християнската вяра и „кое е работата на един княз“.
След смъртта на Василий I в 887 г. св. Фотий бил отново свален от престола и пратен в изгнание, където умира няколко години по-късно.
Въпреки превратностите на съдбата му и свързаното с тях унищожаване на голяма част от писанията му, светителят е оставил богато книжовно наследство, което свидетелства за огромната му ерудиция в многобройни области на науката и обществения живот. Той остава в историята като един от най-великите цариградски патриарси, а приносът му в просвещението на славяните и в Покръстването на българите е неоценим, поради което се слави като равноапостол и е единственият Константинополски патриарх удостоен с прозвището „Велики“.