Слово за Четвърта неделя след Пасха – на разслабления.
В четвъртата неделя след Пасха – „на Разслабления“, светото Евангелие ни отвежда в Йерусалим, при Овчи порти, където се намирала къпалнята Витезда. Там лежали слепи, хроми, изсъхнали и парализирани люде, очакващи раздвижването на водата. Защото ангел Господен от време на време слизал в къпалнята и раздвижвал водата, а който пръв влизал след това, оздравявал, от каквато болест и да бил налегнат (Евангелие от Йоан 5:1–15).
Сред това множество страдалци имало един човек, болен от тридесет и осем години.
И когато Христос, Божественият Лекар на душите и телата, спрял пред неговия одър и го попитал: „Искаш ли да оздравееш?“, разслабленият изрекъл думи, в които се събрала цялата трагедия на човешката самота: „Господине, нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата“ (Йоан 5:7).
На пръв поглед Христовият въпрос изглежда странен – кой болен не желае да оздравее? Но Господ, Който познава дълбините на човешкото сърце, не лекува човека насила. Той пробужда волята, вярата, желанието за живот и покаяние. Защото истинското изцеление започва от възстановяване на душата. Затова след чудото Спасителят казал на изцеления: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо“ (Йоан 5:14).
Тези думи разкриват, че болестта на човека не винаги е само телесна.
Има немощи по-страшни от телесната парализа – духовното безчувствие, неблагодарността, маловерието, грехът, който изсушава душата и я превръща в безводна Витезда. Защото страшно е, когато човек лежи край извора на милостта, а не познава своя Изцелител; когато Христос стои пред него, а той продължава да чака помощ само от хора или от случайността.
Витезда е не само място в древния Йерусалим. Тя е образ на целия паднал свят – огромна болница, пълна с болни души, със самотни сърца, с хора, които викат: „Нямам човек!“
Но над този стон се издига гласът на Христос: „Стани, вземи одъра си и ходи!“ Това е гласът на Божията любов, която не само съжалява човека, а го възкресява за нов живот. Той е Милосърдният Самарянин, Който превързва раните на човечеството с елея на Своята благодат.
Днес светът често прилича на суха Витезда – без вода, без ангел, без покаяние, без милосърдие.
Там, където Христос е прогонен от неверие, гордост и беззаконие, водата пресъхва, а мястото на ангелите заемат тъмни сили.
Срещу тази суха Витезда на света стои пълноводната Витезда на Църквата. В нея вече две хилядолетия тече реката на Божията благодат. Тук не ангел от време на време раздвижва водата, а Светият Дух непрестанно оживотворява вярващите.
Светото Кръщение е купелът на новорождението, а светото Тайнство Покаяние е духовната баня, в която душата се очиства от греховната нечистота. Сълзите на покаянието измиват мрачните страници от книгата на нашия живот, а Христовата благодат възстановява онова, което грехът е разрушил.
И когато душата ни изрече: „Нямам човек, Господи!“, да помним – пред нас стои Сам Христос. Той е Човекът, Който никога не изоставя страдащия. Той е Лекарят, Който лекува и тяло, и душа. Той е Живата вода, за която казва: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие“ (Йоан 7:37).
