„Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец, ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерните, защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно, и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат, но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат, защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.“
(Мат. 6:14–21)
Сирни заговезни поставят началото на Великия пост и въвеждат християнина в едно от най-дълбоките и решаващи духовни измерения на християнския живот – прошката.
Христовите думи ясно и категорично разкриват, че прошката към ближния не е пожелателна добродетел, а пряко условие за Божията прошка към нас. Те показват също, че постът има истинска стойност само тогава, когато се извършва със смирение и вътрешна искреност пред Бога, а не за показ пред хората.
Великият пост се повтаря всяка година и всеки път може да ни принесе огромна духовна полза, ако го преживяваме съзнателно и отговорно. Това е особено време на усилена молитва и очистване на душата чрез въздържание, които стъпка по стъпка подготвят човека за вечния живот. Постът е 40 дни по примера на Господ Иисус Христос, Който постил в пустинята преди да излезе на проповед в света, Ной пребивава в ковчега четиридесет дни, Моисей общува с Бога на Синай четиридесет дни, а израилтяните скитат в пустинята четиридесет години.
Началото на поста се поставя с всеобщото опрощение, защото без прошка не е възможно истинско богообщение.
Злопаметството и непростителността затварят човешкото сърце за Божията благодат и правят духовния подвиг безплоден.
Прошката е дело трудно, но и дълбоко благодатно, особено когато осъзнаваме нейния истински духовен смисъл. В човешката природа често съществува убеждението, че за всяко престъпление срещу нас трябва да има възмездие, наказание или отмъщение, както е било в Стария Завет според закона „зъб за зъб и око за око“. Христос обаче усъвършенства този закон, защото чрез Кръста поема върху Себе Си целия човешки грях, прощава на Своите врагове и ни призовава да постъпваме по същия начин.
Истинската прошка става възможна само тогава, когато съзнаваме, че и ние самите, недостойните, живеем чрез Божията прошка. Когато осъзнаем, че постоянно грешим спрямо ближния и спрямо Бога, ясно виждаме, че нашият грях е неизплатим. Сам Бог, поради безмерната Си любов, чрез изкупителната Си жертва отваря вратата на богообщението и излива Своята благодат над всички. Тази благодат е Неговата прошка към нас и тя възпълва всеки наш недостатък и всеки дълбок душевен копнеж. Само в Бога и заради Бога човек може истински да прости, защото наградата за душата, която прощава, е огромна – тя получава Божията любов и с това вечността.
За всеопрощението св. Иоан Златоуст казва:
„Ние сме длъжни да прощаваме на другите не само на думи, но от чисто сърце, та да не би чрез злопаметността си да обърнем меча срещу себе си. Наскърбилият ни не ни причинява толкова зло, колкото ние самите си причиняваме, хранейки у себе си гняв и излагайки се заради това на осъждане от Бога.“
Целта на поста е да направим крачка в приближаването към Бога и да израснем в богообщението. Тези духовни добродетели не се придобиват мигновено, а постепенно, чрез изкачване стъпало след стъпало по духовната лествица, защото богообщението е ежедневна и непрекъсната борба. В тази борба човек се очиства от греховната сквернота, въздържа се от злото и се стреми да изпълнява Божиите заповеди, които са мярката на всяка добродетел.
Постът има две неразделни страни – молитва и въздържание.
Без молитва постът се превръща само в телесно ограничение, а молитвата, като живо общение с Бога, изисква аскеза, дисциплина и надмогване на падналото естество. Постейки телесно, християнинът е призван да пости и духовно – да се въздържа от зли помисли, лоши думи и конфликти, да засилва милосърдието и благотворителността и да се доближава до Бога чрез молитва и четене на Словото Божие.
Телесният пост следва да бъде умерен и посилен за човека. Болните, възрастните хора и децата постят облекчено, според силите си, като духовният изповедник разсъдително преценява състоянието на всеки.
Думата „пост“ във военното си значение означава „стража“, защото християните са призвани да бъдат бдителни воини на Христа. Затова, започвайки своята духовна стража през Светата четиридесетница, нека използваме времето разумно за придобиване на Светия Дух, като с това ще се погрижим за душата си и за вечния живот, който копнеем да наследим.
