Кончината на светейшия патриарх Неофит не беше неочаквана. От години здравословното му състояние беше много тежко, а от месеци насам той беше изнемощял до крайност, не се появяваше публично, не говореше, не участваше в делата на Светия Синод. Но сега, когато се престави пред Господа и зейна голямата празнина, която остави след себе си, изведнъж осъзнахме колко значимо е било духовното му присъствие в живота на Църквата и в обществения живот на България като цяло, въпреки телесното му отсътствие в този обществен живот. Това духовно присъствие зависи не от това, което човекът прави, а от неговото битие, от това, което той е.  А той беше духовник. Патриарх Неофит беше един от редките висши духовници, който нямаше нито един враг. Всички го обичаха. Защото усещаха, че и той обичаше всички и не беше враг никому. Вярата, надеждата и любовта бяха за него не благозвучни богословски категории, а свойства на сърцето му. Затова всеобщата скръб за кончината му е нелицемерна. Зад пестеливото му слово и невидимото му действие през целия му патриаршески период (2013–2024) стоеше една тиха църковна мъдрост, една дълбока вяра и искрена молитва, които телесното изнемогване само усилваше. Всеки архиерей при своето епископско ръкоположение бива одобрен от Божия народ в храма с единодушния възглас: Достоен! Блажен е този архипастир, който, както патриарх Неофит Български, е изпратен и в последния си път с единодушния всенароден възглас:

Достоен! Вечна му памет! Царство му небесно!