ЗА ПАТРИАРХ НЕОФИТ БЪЛГАРСКИ
(1945–2024)
Кончината на светейшия патриарх Неофит не беше неочаквана.
От години здравословното му състояние беше много тежко, а от месеци насам той беше изнемощял до крайност, не се появяваше публично, не говореше, не участваше в делата на Светия Синод. Но сега, когато се престави пред Господа и зейна голямата празнина, която остави след себе си, изведнъж осъзнахме колко значимо е било духовното му присъствие в живота на Църквата и в обществения живот на България като цяло, въпреки телесното му отсътствие в този обществен живот. Това духовно присъствие зависи не от това, което човекът прави, а от неговото битие, от това, което той е. А той беше духовник.
Патриарх Неофит беше един от редките висши духовници, който нямаше нито един враг. Всички го обичаха. Защото усещаха, че и той обичаше всички и не беше враг никому. Вярата, надеждата и любовта бяха за него не благозвучни богословски категории, а свойства на сърцето му. Затова всеобщата скръб за кончината му е нелицемерна.
Зад пестеливото му слово и невидимото му действие през целия му патриаршески период (2013–2024) стоеше една тиха църковна мъдрост, една дълбока вяра и искрена молитва, които телесното изнемогване само усилваше.
Всеки архиерей при своето епископско ръкоположение бива одобрен от Божия народ в храма с единодушния възглас: Достоен!
Блажен е този архипастир, който, както патриарх Неофит Български, е изпратен и в последния си път с единодушния всенароден възглас:
