ЕДИНАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА
В днешния неделен ден Църквата ни припомня Христовата притча за един царски служител, който дължал на господаря си огромната сума от 10 000 таланта (приблизително равно на 60 милиона динàрия), която не можел да изплати и трябвало да бъде продаден в робство заедно със семейството си. Но слугата паднал в нозете на царя и помолил за снизхождение, след което царят се смилил и му опростил дълга.
„Слугата пък, като излезе, намери едного от другарите си, който му дължеше сто динария, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш; тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя; но тоя не рачи, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга.“ (Мат. 18:28–30)
Когато царят научил за това, той се разгневил, отменил прошката, която бил дал и предал своя служител на мъчители, „докле да му изплати целия дълг“. (Мат. 18:34)
Тази притча се отнася до всеки един от нас, до всеки наш ден и до целия ни живот.
Царят, това е Сам Бог, Който ни е сътворил от нищо, Който ни е дал всичко и спрямо Когото ние изначално сме в огромен и неизплатим дълг. Безбройните наши ежедневни грехове са престъпления на Божиите заповеди и отстъпничество спрямо Създателя. Те ни правят съвсем негодни за Неговото Царство и достойни единствено за наказание и тъмница. Само ако паднем в нозете Му с искрена молитва и дълбоко покаяние, и само по безкрайното Божие милосърдие ние се надяваме този неопростим дълг да ни бъде опростен. Но, за да получим тази прошка, от нас се иска едно: ние също така трябва от сърце да простим на нашите ближни.
Самата Господня молитва „Отче наш“, която произнасяме всеки ден, ни препраща към тази притча с думите отправени към нашия небесен Отец: „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ (Мат. 6:12)
Това са думи, които трябва да произнасяме не само с устата, но и със сърцето си. Защото, само ако се научим да прощаваме, ние, недостойните слуги, можем да се надяваме на прошката на Царя.
